Царски орел (Aquila heliaca)

Царският орел е една от най-редките птици, не само в България, но и в света. Включен е в Световния червения списък. В България са известни само 20 гнезда, 10 от които в Сакар планина. В Източните Родопи има само едно гнездо.

Наричат го още кръстат орел. Той е един от най-големите орли. Размахът на крилата му достига до 2,20 м. Оперението му е тъмнокафяво, а главата е по-светла и отдалече изглежда белезникава. На гърба има 2 бели петна. Основната му храна са лалугерите,  като специализацията му към тях е силна и почти не гнезди в места, където не се срещат. Строи гнездата си по високи дървета. Царският орел е моногамен вид. Двойката е силно привързана към гнездовата територия, като някои от гнездовите находища са заемани от царския орел в продължение на много години. Двойките често имат повече от едно гнездо, но обикновено използват едно и също в продължение на няколко години. Гнездата на една двойка са отдалечени едно от друго на не повече от 5 км. След втората половина на март и началото на април женската снася обикновено 2, рядко 1 или 3 яйца. Мътят и двете птици. Инкубационният период продължава 43 дни. Малките напускат гнездото след втората половина на юли и началото на август. Известно време те се връщат за нощуване в него или остават наоколо, като родителите продължават да ги хранят. Птиците остават в гнездовия си район до втората половина на септември- края на октомври. Възрастните птици са постоянни. Младите птици извършват скитания, които не са добре проучени.

В миналото българите го смятали за покровител на бурите, защото тези орли ловуват активно преди буря, използвайки движението на въздушните маси. Други смятали царския орел за "пазител на реколтата”,  тъй като вярвали, че прогонва буреносните облаци и пази реколтата от градушки. Никой не го е преследвал и той е бил една от най-често срещаните грабливи птици. За съжаление, сега състоянието му е коренно различно.

 

Голям креслив орел

Големият креслив орел е дневна граблива птица.Среща се в ниските части на някои планини: Източни Родопи, Сакар край реки,езера, язовири, както и високи, разредени гори. Правят гнездата си по високи дървета. Живеят основно в равнините, но се срещат и до 1000 м.н.в.

 Дължината на тялото му е до 60 см. Размахът на крилете до 170 см., а тежи до 1,7 кг. Женската е по-голяма от мъжкия.Възрастните имат кафява окраска, а младите са черно-кафяви, със светли петна и няколко белезникави ивици.

Те са моногамни и прелетни птици. Гнезденето започва през април когато се завръщат от зимуване. Използват всяка година едно и също гнездо, като го ремонтират преди това. Снася най-често едно, много рядко две яйца, като във втория случай по-слабото или късно излюпено малко умира. Мътенето продължава около 42-45 дни. Мътят и двамата родители. Малкото напуска гнездото след около 45-60 дни, но остава заедно с родителите си до края на есента. Зимуването им е по поречието на река Нил в Африка и по поречието на големите реки в Мала Азия. 

 Храни се основно със гризачи, земноводни и малки птици.

На територията на България е защитен от закона вид Включен е и в Световния Червен списък ( IUCN)  - категория „Уязвим”

 

Черен лешояд (картал) (Aegypius monachus)

В миналото е бил широко разпространен из цялата страна.  Поради използването на отровни примамки срещу хищници, преследването от бракониери и западането на пасищното животновъдство числеността му намалява катастрофално. Сега само няколко птици обитават Източните Родопи, но гнездене в последните години не е регистрирано. Допълнителна заплаха за картала е липсата стари високи дървета, на които да гнезди.

Карталът е най-едрата граблива птица в Европа. Има размах на крилата близо 3 м и тежи до 13-14 килограма. Мършоядна птица, която се храни предимно с мускулната маса на умрелите животни, но понякога улавя и дребна плячка като: зайци, катерици, костенурки и гущери. Когато забележи труп пикира (стремително спускане със сгънати криле), като издава характерен звук (от където идва и народното му название).
Гнезди по дърветата, като гнездото се ремонтира и подновява всяка година и достига до 2 м. в диаметър и 1 м. височина. Снася 1 яйце, веднъж на две години. Когато мъти много трудно е да бъде изгонен от гнездото, възможно е дори да бъде хванат с ръце, без да се опита да избяга.

Включен е в Червената книга на България и в Световния Червен списък на IUCN.

 

Египетски лешояд (Neophron percnopterus)

Египетският лешояд е най-дребният български лешояд. В миналото е бил разпространен из цялата страна. За съжаление вследствие загуба на хранителна база – премахване на много от стадата и намаляване на животновъдството, използване на отровни примамки за хищници, бракониерски отстрел и загуба на хабитати числеността му намалява. Включен е в Червената книга на България и в Световния Червен списък на IUCN.

Размахът на крилете достига 165 - 175 см, при тегло 2-2,4 кг. Крилата са широки, маховите пера са оформени в „пръсти”, а опашката е дълга и заострена Целият е бял, единствено маховите пера на крилата са черни. Лицето, гърлото и гушата са голи, жълтеникави, а на тила има дълги остри пера, които образуват характерната му „прическа”.. Женските, като при повечето хищни птици, са по-едри от мъжките, но няма ясно различим полов диморфизъм. Младите са по-тъмни от възрастните, кафеникави и изпъстрени.

Египетският лешояд обитава карстови терени, скални комплекси, ждрела, речни долини. Търси храна над открити терени – степи, савани, равнини и полета, като напоследък се среща все повече на бунища, пристанища, сметища, места за изхвърляне на кланични отпадъци, дори в директна близост до населените места. Предпочита скални ниши и корнизи пред дървета за гнездене. Храни се не само с мърша на едри бозайници, а и с други органични отпадъци, дори екскременти и гниещи плодове и зеленчуци. Използва бунища и сгазени на пътя животни – птици, влечуги, земноводни.     Египетските лешояди са моногамни. Обикновено гнездят поединично, а не в колонии. Гнездото се изгражда от двете птици от клони и се постила с боклуци – парцали, хартия, кости. Размерите на гнездото достигат 70-150 см в диаметър и височина 20-70 см. Женската снася в края на април и началото на май 1-3 яйца през интервал от 2-4 дни. Мъжкият и женската участват наравно в мътенето, което продължава средно 42 дни и малките се излюпват по различно време. Двамата родители се грижат за малките и ги хранят, като им подават храната направо в клюна. Малките се оперяват за 70-90 дни, като в България напускат гнездата си в края на август – началото на септември. Семействата понякога остават в група и дори мигрират заедно. Малките египетски лешояди достигат полова зрялост едва на 4-5 години.

 

Видра (Lutra lutra)

Видрата е един от широко разпространените бозайници в Стария свят. През последната половина на двадесети век се наблюдава ограничаване на ареала и. Основни причини за това са замърсяването на водите, загубата на местообитания и бракониерството.

Тялото и е удължено, гъвкаво и на дължина достига до 75 см. Опашката и е сравнително дълга — до 50 см, масивна, Главна храна на видрата е риба. Лови жертвата си изкусно под водата. Разнообразява мускулеста с двигателна функция. Гърбът ѝ е шоколадово кафяв, а коремът Размножителният период е през март-април.

Ражда 2-5 малки, които след 35 дни проглеждат, а след 2 години стават полово зрели, живее около 15 години.

Видрата е активна по здрач и нощем. Храни се с риба, речни раци, жаби, а по-рядко и с водни плъхове и земеровки, ондатри и насекоми, червеи и малко количество растителност. Тя използва своите вибриси (мустаци) като обонятелен орган и лесно откриват плячката си. Ловува по няколко пъти в денонощие и консумира по 1 kg храна на ден. Населява различни, богати на риба водоеми - реки, езера, язовири, блата и горски реки, като най-често се среща в малки реки със стръмни и подкопани брегове. Отличен плувец и гмурец, издържа под водата около 2 минути. Живее в самостоятелно изровени дупки с 1-2 входа под водата, но се настанява и в чужди леговища.

Преди да забележите видрата, тя вече Ви е видяла. Спокойно можете да я отминете, само очите и носът й са над водата, потапя се и изчезва безшумно под повърхността. По-вероятно е да видите следите или “купчинките” от екскрементите й на определени интервали край реката. Често са върху забележими места – големи камъни, пънове или на места при вливане на притоци. Видрата живее както в сладки, така и в солени води. Леговищата й са в дупки по брега на реките.

Видрата е световно застрашен вид, включен в Световния червен списък. У нас все още обитава чистите планински реки, основно в Странджа и Родопите. Според Закона за биоразнообразието тя е защитен вид животно в Червената книга на България. Включен е и в Списъка на световно застрашените видове  на Международния съюз за защита на природата (IUCN) в категория „потенциално застрашен”. Често видът е сочен като индикатор за състоянието на цели водосборни райони, чието състояние рефлектира върху неговата популация.

 

Пъстър пор (Vormela peregrusna)

Дължината на тялото е 28-38 см, а теглото му е 0,7 кг. Опашката е дълга 12-20 см и има тъмнокафяв край. Има черно-кафяв корем, а муцуната му е светла и покрита с тъмни петна. По гърба има черно-кафяви и жъленикаво-бели петна. Очите на пъстрия пор са по-големи от тези на другите порове.

Пъстрият пор по принцип обитава степи, полупустини и пустини, пасища и поливни обработваеми площи, рядко храсталаци и редки гори и още по рядко запустели постройки.  Среща се в Източни Родопи , по долината на река Арда.

 Активен е вечер, по-рядко денем. Обикновено живее в дупки на други гризачи. Храни се с гризачи, земноводни, гущери, птици и техните яйца. Обикновено живее на укрепени и равни пясъчни райони. Живее поединично.

Ражда след двумесечна бременност от 4 до 14 малки.

Пъстрият пор е включен в Червената Книга на България и в Световния Червен списък на IUCN.

 

Лалугер (Spermophilus citellus)

Европейският лалугер е застрашен от изчезване вид в световен мащаб, включен в Световния Червен списък на Mеждународния съюз за опазване на природата (IUCN). 

Среща се в Европа и Азия, но с много ниска плътност на популацията и с непрекъснато намаляващ ареал. В България се среща из цялата страна до 2500 м надморска височина. В света има 40 вида лалугери. У нас се среща само европейският лалугер. Той е гризач от семейство Катерицови. Много прилича на катерица, но за разлика от нея живее на земята, в която копае своите подземни ходове. Среща се в равнините и в покрити с трева местности – сухи степи, ливади, пасища. Активен е главно през деня. Живее на колонии. Често се изправя на задните си крака и следи местността, като при опасност издава характерно писукане – сигнал за опасност, използван и от други дребни бозайници (напр. хомякът).

Основната храна на лалугера са листата на тревисти растения. През лятото се храни и със семена на житни култури.  Живее в подземни тунели с дължина между два и три метра, които на дълбочина достигат два метра. Между октомври и март, а в планините и по-продължително, изпада в хибернация. През това време жизнените му функции са сведени до минимум, а за енергия използва натрупаните през лятото подкожни мазнини.

Най-широко разпространен в ниските части на страната до около 500 м надморска височина. Лалугерът е представител на степния тип фауна и като такъв е силно застрашен поради промяна и/или унищожаване на естествените му тревни местообитания, свързани с различните земеделски практики. Множество са факторите, които водят до бързото изчезване на този вид – интензивно селско стопанство и използване на пестициди, изоставяне на ливади и пасища и обрастването им с високи треви, палене на стърнища и наводнения. Всичко това е причина лалугерът да е застрашен на световно ниво и популациите му в България бързо да намаляват.

Пасищното животновъдство и косенето са селскостопанските дейности, които нямат негативно въздействие върху лалугера. На тези места, където тревистата растителност достига по-голяма височина, тези дейности дори са необходими с оглед поддържане на нисък тревостой, което е едно от основните изисквания на вида и основен фактор за разпространението му.

Лалугерът е основен хранителен ресурс за царския орел, ловния сокол, египетския лешояд, пъстрия и степен пор. Когато неговите популации в определена територия намалеят, това води до намаляване и/или изчезване на тези видове.

 

Шипобедрена (Testudo graeca) и шипоопашата (Testudo hermanni) сухоземни костенурки)

 

В миналото широко разпространени на територията на България, днес двата вида сухоземни костенурки - шипобедрена (Testudo graeca) и шипоопашата (Testudo hermanni), са световно застрашени видове, вписани в Червения списък на Международния съюз за защита на природата (IUCN-2006), и са приоритет за опазване от редица международни конвенции. В българското законодателство са под протекцията на Закона за биологичното разнообразие, а Наказателният кодекс предвижда глоба от 1000 до 5000 лв. и лишаване от свобода до 5 години за унищожаване на екземпляри от двата вида. Въпреки предприетите от законодателя санкции, числеността на двата вида продължава да намалява със сериозни темпове. Причините за това са свързани с промяната на средата, в която живеят, и с преки посегателства, които се отразяват върху популациите на костенурките.

В момента най-високата им плътност е установена в южна България – на територията на Източните Родопи, Сакар планина, Дервенските възвишения, Странджа планина, в южните части на Струмската долина, както и в подстъпите към околните й планини. В останалите части на страната, поради съществуващите заплахи, популациите им са силно разпокъсани или достигнали своя минимум.

Сухоземните костенурки обитават най-често планински, хълмисти райони, обрасли с храсти и разредени дъбови гори. Те са активни през деня. Хранят се предимно с растителна храна, но менюто им включва още мекотели и други безгръбначни животни.     За да протече размножаването, е необходимо да има определен брой индивиди на определена площ. В противен случай, възможността да се срещнат два разнополови индивида силно намалява, което може да доведе до пълното изчезване на вида от района. От май до юли сухоземните костенурки снасят на 2-3 пъти по 3 до 7 (за T. graeca)  или 4 до 5 (за T. hermani) бели яйца, които женските заравят в дълбоки трапчинки на сухи припечни места, обикновено на склон с южно изложение. Малките се излюпват след около 100-120 дни в зависимост от температурата, а понякога излизат на повърхността едва на следващата година. И двата вида достигат полова зрелост на около 10-11 години за мъжките и на 11-14 години за женските екземпляри. И двата вида сухоземни костенурки прекарват зимата зарити в почвата на хълмове с южно изложение. Продължителността им на живот достига 110-120 години, но такива екземпляри са изключителна рядкост.